Каква е вероятността да срещнете посред нощ, докато отивате за цигари до денонощния магазин, мъничко бабЕ?  И Стайко? Почти никаква, нали?! Е, аз ги срещнах тази вечер. Ужасно странна  и определено интересна вечер беше.
Съсредоточено чета инфо за едни неща относно други неща, които ми трябват за трети неща. Часът е един и петнайсе след полунощ. Тишината може да я съсечеш и с ръждясало макетно ножче за линолеум. Толкова съм заобичала нощите и тяхното спокойствие, че  така мога да преживея скапаната зима по-лесно. По-бързо минава времето, за това. Приятелка ме попита какво правя цяла вечер? Не ми ли се доспива? Винаги си намирам нещо с което да се занимавам. Предимно пиша. Мемоари. Ха-ха. ( фалшив смях). Или гоня котките, които полудяват точно след един часа, като смятат, че на мен ми е много забавно да ги захвърлям с чехли, топките от елхата или празни цигарени кутии. Или гледам филми.  Преглеждам чат-пат какво се случва и във фейсбоклука. Новини да науча, житието и битието в картинки на приятели, някой и друг моабет да разцъкам. И не, не ми се доспива. А понякога се налага да изляза до денонощния , за да си взема цигари-таз отрова моя сладка. Тази вечер ми се наложи. Денонощният магазин е на ..ъъъ..да речем 500-600 метра, не знам, а във време е към 5 минути нормален ход. Айде десет да са. Навън е студено, но приемливо. Улицата свети, прозорците не. Само някои. Обичам да ходя бавно и да разглеждам домовете през прозорците. Измислям си истории за хората, които живеят там според това какви перденца имат, щори, оризова хартия нашарена с цветни флумастри, вестници даже,  терасите им, и прочие детайли. Забавно е, пробвайте някой път. Няма никакво движение,  даже и таксита не минават. Въздухът е свеж и мирише сякаш е средата на февруари. За мен месеците си имат собствена миризма. Всеки си ухае по негов си начин. Вече съм почти до магазина, когато чувам лек шум зад мен. Но не от стъпки на човек, нито от гуми на бавнодвижеща се кола. Обръщам се и виждам нещо рошаво, буквално като съсел, но с муцунка на куче. Да, кученце. Мъничко. Има-няма на един месец. Аз спрях и то спря. Изобщо не издаваше  привичните за малки палета звуци- скимтенето. Не. Тръгнах бавно и то тръгна. Спрях и то спря. И само ме гледа с едни еееййййй такивааа големи очи. Алармата в мозъка ми веднага се задейства като  данданията, когато Гражданска защита прави проверки – „не можеш да си позволиш И куче! Имаш ТРИ котки! То трябва да се изкарва постоянно, а ти нямаш възможност. И ще иска да яде, и ветеринари, и какво ли още не, а ти не можеш да си го позволиш! Освен това  никой няма да иска съвсем да идва при теб! Майка ти ше се откаже  от теб чрез Държавен вестник, един месинджър само ше те свързва с приятелите ти. НЕ ГО ВЗИМАЙ!!!“
Взех го и го гушнах. Странно. То беше много чисто и пухкаво. Огледах се да не би майката с  другите кученца да е наоколо. Поразходих се насам-натам, но не видях ни котило, ни кучка. А топчето заспа блажено в ръцете ми. Завих го в кожуха и  врътнах наобратно да го оставя в къщи, а после да скоча за цигари. И в този момен една сянка, нещо, се появи измежду  паркираните коли. Една малка, прегърбена фигурка. Брех- мисля си- тръгнало ми е на малки твари таа вечер. Тъкмо да продължа, съществото с много тих и благ глас проговори: – Извинете, да сте виждали едно малко кученце? Вгледах се по-добре  и видях най-сладкото и мъничко бабе на света. Няма такава въздишка на облекчение. Едно,че кученцето все пак не е бездомно, второ,че тва не се оказа някъв психопат-гном, който да ми скочи върху веждите и аз с крясъци да го пребия с банкнотата от пет лева, която стисках в ръка. Веднага отгърнах кожуха и и го подадох- току що го видях. Ваше ли е? Но в това време, толкова късно, как е успяло да се измъкне от дома Ви?
-Аз нямам дом,чедо. Обикалям да намеря къде да преспя тази вечер, а животинката оня ден я намерих саминка на улицата, деца щяха да го пребият. Стайко му викам. Огледах на уличната светлина бабата и нещо много гадно ме сви под лъжичката. Всеки ден виждам възрастни хора бездомни, ровещи из контейнерите, но в това бабе имаше нещо различно.  Бях много близко  до нас и и казах да ме изчака за две минути, да не мърда от тук. Тя кимна с глава и прегърна още по-силно кутрето към себе си. Исках да и взема нещо от магазина. Нямах идея какво, нещо топло за пиене, чай, кафе или за хапване, не знаех. Изтичах да взема още пари и пак бегом  към бабата с кученцето. Тя си стоеше там, в центъра на осветената улица и милваше животинката, като я загръщаше с краищата на палтото си.. Знаех,че чака мен, но изглеждаше така все едно аз имам нужда от нея, а не обратното. Погледна ме и мълчешком тръгна редом.  Когато почти бяхме до магазина, тя пак тихичко каза:- само едно кафенце, ако може. Без захар. И едно кренвиршче за Стайко.
Стайко ? Хммм, стая, дом, Стайко. Край, ше ревна, си мисля, но стискам мъжки челюст. И дооонггг! Тва е гонгът, който изкънтя в мозъка ми.
– Не! Чакайте! Реших друго! Ако Вие сте съгласна, разбира се. Ще  си взема само цигари и ще дойдете при мен. В моя дом. Да се стоплите, да си поговорим и да ми разкажете историята си. Много искам да я науча. Ако Вие, разбира се, сте съгласна и това не Ви тревожи, и разбира се, ако..ии, нали….- започнах  да пелтеча и повтарям изрази, а това значеше само едно- притеснена съм. Като ученичка пред учителката си . Такова притеснение, което е  примесено с уважение. И бърборех ли бърборех :-  Имам  и страхотен ябълков сладкиш, а аз рядко казвам за сладкишите ми,че са страхотни, защото не ми се отдават много. Но съм сигурна,че с чаша топло мляко ше го преглътнете, хи хи хи. Даже и не е спихнат. Да, и аз мен е учудващо, защото последният сладкиш, който направих беше като тухла четворка, мога гараж да иззидам с всички сладк…-Хаха, добре, добре, чедо, успокой се- смеейки се  тя ме прекъсна. Издишах въздух и се усмихнах. След поредица убеждавания,че не, няма да ми пречи, не спя и без това и няма кой друг да притесни, освен котките, които пък са свикнали с други животни. заради Стайко де, не  че нещо, нали..  А и съседът Иванов ще се пръсне от любопитство къде пак съм ходила и с кого се прибирам, коя е, що е..Обясних и набързо за Иванов. Тя се се засмя отново  с глас. И въпреки това ми отне сто  часа увещания, че не аз съм психопат и нищо няма да и направя, като би трябвало да е обратното. Извадих и последния коз, Стайко  е гладничък и му е студено, поне заради него, ала бала.. Веднага се съгласи.  В коридора и помогнах да си свали палтото. Видях колко крехка е всъщност. Ухаеше на чисто, ухаеше на баба. На моята баба, на твоята, на вашата. Онази баба, която ви буди с мекици и домашно сладко  сутрин.  Дрехите и бяха безупречно изпрани и изгладени. Жилетка с интересна плетеница топлеше малкия и, немощен гръб. Панталонът и беше с ръб даже! След като Стайко се нахрани, а котаците му изфучаха само веднъж да не са капо и заспаха веднага, чак тогава тя седна на дивана  и аз успях да я разгледам по-добре. Страхотни черти. Меки, изчистени, имаше нещо изящно в  лицето и.  Навремето със сигурност е сваляла момците от колело само с поглед.  Бяло лице с всички подходящи бръчки за една баба. Някаква топлина излъчваше съществото и. Синьото на ирисите и  вероятно е било цвят метличина или незабравка, но сега беше  воднисто. От възрастта. Засече погледа ми и сама си каза- на 89 години съм,чедо. От един месец съм на улицата. И ме хвана за ръката, потупвайки я успокоително все едно аз съм на улицата, а тя не. Случвало ли ви се е да усетите близост към даден човек, който виждате за първи път? Такава близост, все едно винаги сте го познавали и знаете,че можете да му имате безгранично доверие, защото някак си сте сигурни, че ще станете много близки. Защото вътрешно сте убедени, че по един  странен начин се познавате,  винаги сте се познавали, нищо, че се виждате за първи път? Е, аз това изпитах към тази възрастна жена.  Опитах се да си го обясня с това, че  моята баба почина преди няколко месеца, без да успея да се сбогувам с нея, като последно я видях преди години.  И с нейната загуба броят  на бабите ми се сведе до нула. Или може би, защото винаги съм била наивна откъм някои ситуации и по наивен начин вярвам в добрината на хората. Не знам, не се и опитвах да си го обясня това чувство. Но ми беше спокойно с тази жена. Запътих се към кухнята, за да стопля храна. Но тя ме спря като категорично отказа да хапне каквото и да е, ако аз не се храня с нея.  Изобщо не ми се ядеше, но окей, викам, и аз ще ям тогава.  И изобщо не ми се стори странно, че дойде с мен и докато аз затоплях мусаката и режех салата, тя изми няколкото чинии  в мивката, забърса плота, подреди чашите ми за кафе, завърза торбичката с боклук, която аз щях да изхвърлям, и  я изнесе на терасата. -Като тръгвам, ще го изхвърля, ми каза тя.
Абсурд!, ужасих се едва ли не, аз ше си изхвърля боклука, моля Ви, дума да не става. Но тя само ме погледна и вдигна ръка  срещу мен все едно стопира нещо. Тоест- да не и противореча. …Все едно  това беше съвсем в реда на нещата. И както държах чинията и наблюдавах как сгъва салфетките с  внимание, онова гадно чувство под лъжичката дето беше преди, така ме стисна за гърлото, че чак физически почувствах болка.  И се разплаках.  Обръгнала съм на подобни неща. Да не говорим,че не съм плакала от години за каквото и да било. Предпазна мярка ми е. Съхранявам се така и  по-добре преминавам през лайната на дните, ще ме прощавате за думата. Но сега идея си нямах откъде рукнаха тези сълзи. Просто стоях с чиния в ръка и хлипах. Мислех си, че плача, заради нея и обстоятелствата, които са я накарали да е в това положение и колко не честно е  всичко. Но всъщност знаех и  бях сигурна, че плача  заради себе си. Сякаш целият ми живот до този момент се събра в проклетата чиния, която държах, и се усетих смачкана и в безизходица. Не можех да си го обясня. Опитах се с това, че присъствието и ми напомни колко много са ми липсвали подобни грижи и дребни неща като; измиването на три чинии, подреждането на чаши, попиването на водата върху плота. И не ставаше въпрос за някакъв вид самота,  която съм осъзнала, видите ли, а по скоро цялостна липса , която е присъствала в живота ми от деветнайсет годишна. Тя обърса мокрите си ръце в кърпа и ме прегърна. Наложи се да се приведа малко, толкова миниатюрна беше. Потупваше ме лекичко  по гърба и само чувах ‘ шшшъът, шъъът, спокойно,чедо, всичко ще бъде наред, поплачи си, хубаво е, но всичко ше  бъде наред, шшшш,шшшшшът“. След като се съвзех и с типичния си маниер за измъкване от неловки ситуации- с хумор, казах,че нямам навика да рева, докато топля мусака и бабички изскочили от страниците на Андерсен да ми мият чиниите, седнахме на масата. Смееше се пак с глас. Къдрав, лек и тих смях. Търпението ми тропаше с крак нервно, толкова много исках да разбера историята и. Да и направя лексикон, да питам, да науча, да разбера, да си представя, но тя ме изпревари и зададе абсурдно неочакван въпрос:
– Ще пишеш ли за мен? Аз се опулих много, направо зяпнах и запитах как, кое ме е издало и по какво си е проличало, и изобщо толкова ли си личи ,че събирам истории за различни хора и пиша за тях? Тя само повдигна рамене и каза:
–  Ти,чедо, си разказвач на истории, друго няма как да си. Очичките ти светнаха като ми поиска да разкажа моята. Познавам хората. Това ми беше работата дълги години. Е, ше я напишеш ли?
-Да, разбира се,как няма?!  – продължавах да клепкам дебилно
– А хората дали ще я изчетат?
– Ще я изчетат! Не знам колко ще са, но със сигурност ще има такива, които ще я изчетат.
– Е, и един да е, пак ще е нещо, нали? – и засия срещу мен.
– Аааа, повече от един ще е. Минимум десет, обещавам! Имаме цяла вечер и цяла сутрин, и цял ден,  а това е моята работа пък, да слушам, така че предлагам като се нахраним, да Ви постеля в едната стая и да си починете. За Стайко не мислете, аз ще съм тук и ще го гледам. Усмихнах се. Тази вечер се усмихвах повече, отколкото за последните три дена. И  започна да разказва, отпивайки  от чая, който и направих. И който беше много зле, но тя си го пиеше с наслада, ше кажеш че е Ърл Грей някакъв. Аз изпих две кани с кафе.
Преди малко си тръгна (6:10 ч сутринта). Не пожела да остане. Бях готова да и предложа и  да живее при мен. Да, направих го. Да, алармата пак се появи- майка, ДЕЦА, какво  ше кажат, как ще обясня, ама защо, ама луда ли съм, ама не съм ли, аз куче не мога да взема, заради разходите, а сега??, и от сорта въпроси заблъскаха, но явно разумът ми си сложи табелка ‘“затворено“.  Голяма предупредителна аларма си беше този път. Исках да остане при мен, докато  намерим един конкретен човек за който ми разказа и  който ще и помогне много.. Но въпреки всичко ми отказа. Отказа даже да полегне и да поспи на легло. Днес по-късно имам среща с нея. За да ми доразкаже. И, защото, представяте ли си?! Аз забравих да я помоля  да повтори името си. Каза ми го още в началото, но  имам ужасния навик  да не чувам имената на хората като се запознавам. И забравих да питам. А което е още по-странно и сега го осъзнавам, вече като приключвам това писание,че аз  като че ли някак си нямах нужда да знам името и. Да, беше много странна и добра нощ. Заобичвам все повече инсомнията си. А историята, която чух е невероятна. Удивителна е. Ще я разкажа и на вас. На определено място, в определен час , на определена страница:) .
Даамм, мисля, че наистина ще е :- Добро утро! 🙂

бел.ред -към днешна дата 28.03.2017г.

Тази история е написана на 19.01.2015год. и  има продължение. Написано е, но чакам разрешение да я публикувам от един от главните герои. Помоли ме преди да я публикувам, да я види, изчете и след това да пускам. Аз обещах. За жалост не мога да се свържа с него от известно време и ми беше казано,че до месец ще имам връзка с човека. Тва е.

Advertisements

3 thoughts on “За Стайко, една баба или колко странна може да бъде една нощ

  1. Тази история ме разрева и преди, и сега (макар сега да знаех какво препрочитам). Ти си Голям Човек!

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s