Съвсем обикновена история


Тъй като снощи си бачках цяла вечер, тази сутрин прецених, че мога да отделя час-два за едно коеуо/ велосипед, а у, докато е ранина и е уж хладно.. Да поблъскам педали един вид. Пък и, ако ми останеше време и да поплувам, идееееааално! Щото после пак бач цял ден и така.. Извайвам се аз. Да направя малко тяло един вид. Като една изящна и ефирна апсара, подмината от времето и космодиска, да съм ( тва са едни богини небесни. на облаците са богини. и на водата също . От индийската митология. Абе много хубави неща са принципно).
И така, след двайсе минути, вече ‘плувах’ из зеленото на Морската градина. Хора ПОЧТИ нямаше. Цепех алеите, плитките ми се носеха из морския въздух, музика звучеше в ушите ми, летях. Кеф! Изкачвах нанагорнища, спусках се по нанадолнища, кОнтри свистяха, следи от гумите по асфалта оставях. Цяла Мая Плисецкая на байковете се едно- тва слаломи из завоите, тва арабески, па де дьо с гумите правех, па де кре, „Па па“, пасе на полуспици, Батман тандю, абе голямо гъзе бях. Балетна постановка със сюжет и хореография. Обаче след около почти час правежи, усетих ,че нещо се измарям. Кат цяло, няма кво да ви лъжа…каталясах е правилната дума. Адската жега се беше настанила точно из велоалеите! Пече та се не трае. Пот се лееше от мен, върху мен, около мен. Аз с дънки. Дълги! ( да, знам, офца). Тъкмо бях започнала да изкачвам една алея с позициониране- вертикално и нагоре- толкоз стръмен баир беше, когато жлъчката ми започна да се качва към тила. Слепоочието ми запулсира, нооо се надъхах сама и си викам наум „кво па толко, няма да ми е сефте, аре ся, един баир“, ама може и да съм го изревала на глас, не знам, щото вече не си усещах бедрата, удървиха се яко, но натискам педалите със злоба направо, гледам съсредоточено към края на тоя уродски път, който е буквално връх. Отнякъде изскочиха много хора -свежи, усмихнати, с балони .. Аз изправям стойка на момента, няма са излагам ся точно, и придавам на лицето си изражение на небрежна незаинтересованост към околния свят,все едно карах летяща каляска с автоматични скорости. Вътрешно обаче ревах, хлипах и проклинах скапаната си гордост. Защото нищо не ми пречеше да си го избутам до горе колелото, но НЕ! Допреди минути се правех на Фитипалди, а сега да се предам?! Тц! Никво отказване! Центрирах първата пейка на равно, която беше. Стори ми се ,че е в друга Галактика, но ме обзе еуфория. Преведох се напред,стиснах волана, втренчих поглед в маркировката и си рекох мотивиращо “ Вземи я таа Цитадела, Андрю Мейсънке проста! „. В ушите ми слушалките почнаха да джвакат.. Плитките ми се спихнаха, в устата се едно стъклена вата се появи, посипана с абразив, бедрата ми започнаха да отказват съвсем. А бях едва по средата на факаната алея. За кратко , през пелената от пот и сълзи, погледнах встрани към вече организираните форуми с баби и дядовци, които по времето на Иванчевския правопис, са били пубери, и ме гледаха, и определено мога да се закълна,че едната леля врътна длан с разперени пръсти, показвайки ясно познатия жест “ тааа е куку“. Тъъъйй лиии!!! Напрежение се разстла из този участък на градината. Само глас на коментатор зад кадър липсваше на цялата картинка. Стадо палави врабчета ми отдадоха почест. Бях набрала яко и не ми пукаше,че се втечнявам. След междугалактическо време според мен, а иначе пет минути астрономическо, най-после бях до пейката. Слизам от колелото: крака-локум, плитки- чепкани кълчища, бедра- бетонни винкели, прасци- един брой отказал, въздух- нямам. Дишам на пресекулки и насечено. Вадя вода. Пия, клокоча направо. Дишам. Пия. Сядам. Явно съм била и оцъклена, защото млада двойка в разплоден период,поседнали в съседство, ме гледаха ужасено. Кво?- ги питам, Чума с колело не сте ли виждали? Блед опит да се усмихна. Пия вода. Дишам. Надцених се днес, определено. Нагласям мешката като възглавница и се изтягам на пейката. Въздишката ми на облекчение беше толкова голяма, че издухах някви пернати с неясен произход от клоните над мен. Притварям мигли. Новел Вог нежно ми свири в ушите. Не си усещам тялото. Не ми пука. След около две минути отварям очи, защото усетих сянка да минава . Поглеждам и през очилата фиксирам едно сладко, мъничко бабе с капела, надвесено над мен. Тъкмо да попитам какъв е проблемът, то прошепва тихичко :“ Госпойце, м’иче, мило слънчице, обърни са , баба, настрани, че хем няма да хъркаш така, хем няма са задавиш, бабино..Настрани ни са хърка чак толкова“
……………………………..
!!!!!!!!!!!!!!!!!. КОПЕЛЕЕЕ!!!!! Заспала съм на пейката като бременна лехуса за цели 10 минути!!! Не две, а десет!!! Но не това е най-кофтито. Най-кофтито е,че съм се разбичила като пор!! Като полски орач пил седмица ракия от ферментирали яребици и изпушил световния запас от качаци от кофти тютюн! Като дърта колхозничка- активистка без ларингс и шеснайсе сливици!! Бабата била от другата ми страна и като съм заспала, пазела колелото, милата. Но като съм почнала да къртя ядрото на земята с хриптенето ми , чак на нея и станало неудобно, та за тва ма подбутнала. Младата двойка в разплодния период дето, забегнала веднага като чула как бича талпи. Гледката вероятно е била потресаваща. Бабата ме успокоява “ еее, не чак толкова силно хъркаше, миличка..лекинко малко, като ПРАСЕНЦИ…“
АЗ НЕ ХЪРКАМ!
Явно само, когато спя по пейки из разни градини, като вампирите си проявявам истинската същност. Сбогом! Но изкачих проклетата алея след почти 15 км въртене на педали, безсъние от 24 часа, неядене и листни въшки. Сбогом!
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s