Човекът за мен е една система, чиято единствена цел е да оцелее по всякакъв начин. Не само физиологично оцеляване- хранене на клетките и стомашните вселени,  ами и  социално оцеляване така да го кажа. Един вид запазване, поддържане и развитие на изграден имидж сред останалите системи а.к.а човеци. Йерархията при тези имиджи е голяма и, за да е една сред първите и големи такива, въпросната система е готова на всичко, на всяка цена, за сметка на други несретни и нямащи късмета на по-силния,  системи. Отдавна спрях да се учудвам на рязка промяна на системата откъм действия и обрати . Онзи лаф за “ ай стига бе!  не мога да повярвам,че е направил/ а това…Той/тя не беше такъв човек“, не важи за мен, защото знам, че системата е способна на наистина всичко, за да постигне това оцеляване като вид и индивидуалност само, за да стигне и се избута по-нагоре, по-напред и да бъде Системата с главно С. . И поради насъбирането на твърде много такива системи, тяхното натрупване количествено, но без качество, аз реших да напусна света на системите,  което ми решение е не може би, а най-доброто взимано от мен  през целия ми съзнателен живот. Но даже и извън обществото от системи, концентрирано в доста голям процент в една социална мрежа, (тук -таме и в други), аз пак нямам щастието да не чувам, виждам, разбирам неща. Слава на свети Спокоен живот и света Любов, и моят мъж,  нито ми въздействат вече, нито рефлектират  върху кроткото ми и щастливо битуване.

Но пък днес реших, че би било добре да надраскам този леко объркващ за повечето от вас текст. Идеята ми беше (да, беше, ясно е,че при мен ”кратко” няма:)) )  да бъде кратък, отговарящ на въпроси от  загрижени приятели, които нямат никаква връзка с мен,  даже и по гугутка хабер, и чувството ми, че не е честно от моя страна поне едно ” ок съм, споко” , надделя. Искам да им благодаря за писмата с много мили пожелания и без грам въпроси от сорта на “ Къде си? Защо си? Амакактака? Ама нещо случило ли се е? Кажи де, кажи де!!“.. и т.н.

Благодаря ви, мили хора, че ви има, малко сте, но ви има. Защото този свят се нуждае ужасно много от  ужасно много добри, мислещи и деликатни системи, грижещи се единствено за собствения си живот и този на близките , без да се интересуват какво се случва с други животи, нито пък да се  опитват да се месят в тях, контролират или най- лошото , а и вървежно – да ги рушат. Благодаря ви!

Спекулациите за това къде съм, кво па чак толкова се е случило с мен  и един-два абсурдни, петоразрядни опита за интерпретация на  световния проблем относно Идиотова е ли е забегнала в Хондурас да плете шевици или отглежда анаконди в Мадан, през последните дни бяха тема на шеги сред семейството ми и приятели.

Идиотова се разкара от всякакви интернет пространства и най-вече Светая Светих на Системите – Фейсбук. Нито ми е блокиран профила, нито е хакнат, нито пък сьм го продала!!  Тук верно много се смяхме и изкушението да напиша ,че с печалбата от грандиозната продажба съм отворила бардак в който калинки се шибкат, беше доооста голямо. Сама го деактивирах( за Бога! Не бардакът, профила ми!)  и правя това на всеки седем дена, защото Фейсбук е наложил такъв срок с идеята да размисли човек все пак случайно да не би нещо да се е объркал, като е решил да се разкара от там. Десет години в този развъдник на клакьори, пози и видове стада мисля,че  ми бяха достатъчни. Бях и участник, и наблюдател, и създател, всичко общо взето, абсурдно е да отричам,разбира се, все пак не беше никак  лесно да си видна офца,макар и различаваща се и тъмно -черна.  Офцата си е офца. Но един ден просто си зададох въпроса – това носи ли ми нещо положително, нещо помагащо ми да се развивам в посока , която би могла само да ми помогне, радва и удоволетворява? ” Това“  е  Фейсбук и всичко в него, барабар с рекламите за мъжки гащи  с тиранти(!!!??) , придържащи явно някви мутирали мъжки атрибути( щом има нужда от тиранти нали…)  и реклама на ”как да унищожим хемороидите завинаги!” небрежно сложена в каренце  до рецепта за кекс с ванилов крем. Замислянето траеше точно нула! секунди. Отговорът НЕ светна като две големи , неонови букви и все едно  е чакал  някъде вътре, из вече започналата да се отвращава от всичко моя система. Прокарах един поглед из един и същия виц за деня, повтарящ се стотици пъти, една и същата НОВА  тема за деня, дъвчеща се от стотици ЕДНИ И СЪЩИ хора по един и същи начин , която ще продължи да се дъвчи до следващата НОВА тема за деня, с два вида позиции “ за“ и ‘против’ , без проява или наченки на нещо различно, освен вече ЕДНО И СЪЩОТО. В един и същи моден стил на изказ, задържащ се с месеци, който би трябвало да иронизира тъпотията,но се првръща в паразит ,при това досаден: ” ..”Малко коте спи ли?”, ” курви и бело” , ” муа ха ха, ноо си прозта ,ловкам си те” ,” жожобичке, дай един лайк!”…Шесиповърна в пазвата! (това аз го казвам сега. ) Едно и също за всеки празник, дата нещо отбелязваща, събитие… Десет години едно и също!Виждах профили-хора, нови , плахо опитващи се в началото да бъдат себе си, но маратонът за първото място повличаше и тях, и сбърканото перпетуум мобиле с поп фолк привкус се задвижваше с пълна сила.  Последните месеци го карах само на картинки, мемета и това е. Не че нямах какво да кажа, но не исках вече. Защото, както всеки път, идеята и смисълът на това, което съм казала/написала, се размиваха в постни, скучни и напълно погрешни изводи под формата на обсъждания и коментари. Мислех си, че любезността ми да търпя всичко това вече е изчерпана. Едни и същи хора казващи едни и същи неща, но на различни дати. Едни и същи очаквани реакции. Никакво развитие, никакво научаване на новото, грам НЕ-кривване от руслото на зададеното мнение от едикой си и сляпото му следване на маса от профили и лайкове. Едно застояло блато в което висях сред всички и затъвах все повече и повече. Посивявах, оеднаквявах се, разбирах и осъзнах,че ще се превърна в един пореден етикет, затъпяващ с всеки изминал ден, лайквайки, коментирайки,  опитвайки се да извлече с нищожни сили нищожното количество от положителност. Една закоравяла и сплъстена ксенофобия тлееше из стени и постове.  Започнах да усещам и  отговорност, която с всеки изминал ден ставаше все по-плътна и тежка. Непознати хора изискваха от мен неща с които до скоро се забавлявах и наистина обичах да правя, но постоянното  искане, ръчкане и очакване да напиша нещо смешно, само защото денят на господин  Х е започнал кофти, а госпожа Алфа е прецакала живота си сутринта,  измести моето собствено удоволствие от хумора и смеха,  и го превърна в нещо от което започнах да страня. Не виня никого, нито съдя. Нито твърдя,че съм свята езерна вода. Това са мои лични наблюдения, преживявания и излагам причините, които ме накараха да напусна това съществуване с емотки и да бъда в пъти по- дишаща леко, да обичам безумно.  И  може би това, че с мъжа ми- този невероятен, изключително добър и безкрайно прекрасен човек, се срещнахме насред  точно тези блатисти интернет поля, компенсира до известна степен ненавистта и огорчението ми  от социалната мрежа. Това,че разбрах какво е любов за първи път  и  човек, който е твоят дом и дъ и ,който си мислела,че съществува само на Марс,  може би това ме кара да не бъда още по-злъчна,отколкото съм…бях… Всеки ден усещам все повече добрина и нежност към нещата. По дяволите бе, хора! , та аз последните две години в тази социална мрежа все едно участвах всеки ден в поне едно аутодафе.  Ако Системите с ” имидж и рейтинг” пък се и бяха подготвили, цяла върволица от аутодафета имаше. И много наранени и смазани хора-профили. Беше ужасно.  Идея си нямате колко леко и щастливо дишам вече месеци. Макар, че човек да го е страх да каже,че е щастлив, защото ей сега ще се появи някоя Система, чийто живот е пълен шит и трябва да скапе това щастие.Знаете процедурата,убедена съм. И въобще,  не правете неща ,които не искате на вас да бъдат направени. Да си добър е въпрос на избор. До виж дане. И до скоро.:) 

Пп-еййй,  забравих ,ама се сетих да го добавя.

бел.ред -авторът не претендира за стилистично издържан текст, граматика, пунктуация или какво е искал да каже .

 

Advertisements

3 thoughts on “Аутодафе на аутодафето

  1. Браво!!! Не се познаваме лично и почти не сме си хортували, но сме едни и същи крастави магарета (единствената ми благодарност към Панаира на Суетата Фейсбук е, че надуших себеподобни) и се радвам, че си добре. Успех, мило момиче, заслужаваш всичката любов и щастие на света!!! Винаги казвам, че Господ си знае работата, и понякога той чува 🙂

    Liked by 1 person

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s